Нито един лекар, нито един лечител не лекува, но само помага на човек да се възстанови.За да бъдете здрави, трябва да разберете, че всички ценности, които съществуват в света, са само средства за любов към Бог.
Нито един лекар, нито един лечител не лекува, но само помага на човек да се възстанови.За да бъдете здрави, трябва да разберете, че всички ценности, които съществуват в света, са само средства за любов към Бог.
ПРОИЗХОДЪТ НА БОЛЕСТИТЕ
Животът е разлят в цялата вселена. На метеоритите, паднали на Земята, се открива живот, който се е запазил въпреки суровите условия в космоса. Животът, както става ясно, може да съществува и при свръхвисоки температурни условия. Навлизаме във времето, когато привичните ни представи, научните стереотипи се оказват несъстоятелни. Има форми на живот, които съществуват броени часове. Има форми на живот, които могат да се нарекат вечни. Бактериите, например, не умират след делението си. И никога не боледуват.
Спомням си краткото описание на един интересен научен експеримент. Сложили един комар в стъклена епруветка и я дали на космонавтите, а те я оставили вън от орбиталната станция. Цяла година комарът летял в условията на безтегловност, при космически студ и адски жеги. И останал жив.
Ако не бяха упоритите факти, учените никога не биха признали възможността живи организми да съществуват в термалните извори, чиято температура е няколкостотин градуса. А и метеоритът, навлизайки в земната атмосфера, се нагорещява до няколко хиляди градуса. Неотдавна гледах едно телевизионно предаване за скаридите, които живеят в киселинните езера. Ако тръгнем от обичайното определение, че животът е начин на съществуване на белтъчните тела, подобни факти не могат да се възприемат – разрушава се картината на света.
Реакциите на новата информация са два вида. Религиозното съзнание предпочита да унищожава всичко ново заедно с носителя му. А научният тип реакция е просто упорито да не се забелязва онова, което не се побира в привичния модел на мирозданието. Белтъкът коагулира при 42° С. Защо тогава будисткият монах може да стои във врялата вода и да черпи минаващите със скаридки, сварени в нея? Защо мъртвият организъм при висока температура се разпада, а живият може да съществува в много по-лоши условия?
Изводът може да е само един – главният начин, по който съществува животът, не е физическото тяло. Животът съществува чрез това, което наричаме дух и душа. Именно духът и душата определят възможностите за оцеляване на всяка форма на живот. Значи, наивните теории за всемирния бульон, в който случайно се зародили първичните микроорганизми, са, меко казано, непълни. Сега разправят, че животът бил пренесен на Земята от космоса. Остава да се отговори на въпроса как се е появил там. Световният океан, появил се от недрата на Земята, наистина, би могъл да стане мястото, където да възникнат първите живи организми. Но това по-скоро е бил вече завършителният етап. Информационно-енергетичната субстанция намерила въплъщението си на Земята. Защо точно във водата? Вероятно, защото водата може да е и камък, когато е лед, и течност, и пара. Течността има възможност да стане и «материалния» камък, и «духовната» пара. Също както в душата се крие информацията и за материалното тяло, и за духовната обвивка на живото същество, така и във водата се съдържа информацията за всичките ѝ възможни състояния. Водата има едновременно свойствата и на веществото, и на пространството. Тя пази информацията в себе си, независимо от разрушаването на физическата структура. Във водата е «записана» цялата информация за вселената точно така, както е «записана» във всемирния вакуум.
В Древна Индия съществувало понятието за Акашовите хроники. В световния ефир се «записва» и се пази информация за всичко, което се случва. Биополето на живото същество пази всичката информация за неговите предци – какво са правили, какво са мислили и какво са чувствали. Неслучайно човек е седемдесет процента вода. Информационната съставляваща е първична и се запазва при всякакви изменения.
Тогава защо в Библията пише, че Бог създал човека от кал? Съдейки по всичко, това е същата алегория, каквато е съществуването на рая. И калта, като водата, има особеността да пази информацията. Калта може да е твърда като камък, мека като восък и течна като вода. В Корана се казва, че човек е създаден от капка. Кал или вода – в крайна сметка, не това е важното. Главното е, че животът носи в себе си и натрупва информация, която не се разрушава.
Но как все пак е възникнал животът? От една страна, всички научни теории се оказват несъстоятелни. От друга, учените с изумление се натъкват на факти, които потвърждават информацията, изложена в Свещените книги. Теорията на големия взрив, теорията за пулсиращата вселена само повтарят казаното в индийските Веди преди няколко хиляди години. В такъв случай може би си струва да се обърнем към онази теория за възникването на живота на Земята, която също е известна от няколко хиляди години?
Когато сътворил Адам, Бог му вдъхнал душа – без това животът не би се появил. Диханието на Бог е излияние от Първопричината. Значи животът не се е зародил нито на Земята, нито в космоса. Животът представлява част от Твореца на вселената, излиза отвъд пределите на материята, пространството и времето. Тоест, в същината си животът е вечен. Това означава, че никакви физически, температурни, пространствено-космически фактори не могат да унищожат същината на живота. Външно разрушаване е възможно, но главната съставляваща на живота е неунищожима и вечна. Когато се активира тази вътрешна съставляваща, физическата обвивка оцелява и при най-невероятни условия, тя заприличва на вечността и престава да зависи от околния свят.
Животът се регулира от два могъщи инстинкта. Инстинктът за продължаване на рода – това не е просто стремеж да запазиш себе си във времето, това е желание да увеличаваш своето «аз», продължавайки го в много и много поколения потомци. Инстинктът за самосъхранение – това не е просто самозащита и оцеляване, за него трябва да се контролира случващото се, да се управлява ситуацията. В крайна сметка, мащабът на управлението трябва да нарасне и да достигне мащабите на вселената. В същината си и двата инстинкта работят за приближаването към Твореца на вселената. Същината на инстинктите е познанието на Бог и уподобяването на него.
В края на краищата трябва да се стигне до пълно уподобяване и сливане с Бог. Проявената част от Твореца достига нивото на Неговата непроявена съставляваща. Висшите противоположности престават да се различават и се сливат в едно неделимо цяло. Завършва поредният цикъл от развитието на вселената. Вдишването и издишването на Брама.
Погледът ми пада на една книжка на масата. В нея накратко са разказани историите от великия древноиндийски епос «Махабхарата». Истории от живота на хората, полубоговете и демоните, които звучат като красива приказка. Преди дори не съм подозирал каква огромна информация е зашифрирана в техните прости, на пръв поглед, сюжети.
За да се развива живото същество, то трябва да се приспособява към околния свят. Колкото по-високо е нивото на развитие, толкова по-мащабна и точна трябва да е картината на околния свят, неговият модел. Трябва да съществуват главни пътеводни светлини, които да определят системата приоритети. Неправилният модел на света води до неприятности, болести и смърт.
Инстинктите, формирали се в продължение на стотици милиони години и свързани с появяването на физическата обвивка на живота, представляват такива пътеводни светлини. Без тях високоразвитите форми на живот отдавна биха изчезнали. Но няколко стотици милиона години са твърде малко за вселената. Трябва да има по-мащабни пътеводни светлини.
Главният ориентир за всяко живо същество е любовта към Твореца и желанието отново да се слее с Първопричината. Всеки миг чрез това чувство в нас постъпват нови порции живот. Ако живото същество забрави устрема си към Първопричината и започне да се сраства със заобикалящия го свят, животът бавно си отива първо от душата му, а след това – и от тялото му. Ако при разрушаването на околния свят се възстановява единството с Бог, животът се възобновява, възкръсва.
Болестите и неприятностите са щастие за високоорганизираните същества. Те са показателят, че душата се е устремила към лъжливи пътеводни светлини, че е изгубила устремяването си към Бог като главна цел и главно щастие. Но болестите и смъртта не идват веднага, отначало съдбата дава по-щадящи знаци, сигнализиращи за неблагополучие. Ако разбираме смисъла им, нещастията и болестите стават излишни. Трябва да се превърне принудителният механизъм за спасение в доброволен – това е избавянето от болестите. Ако знаем какво става с душата, изгубила личното си устремление към Бог, по-лесно ще видим в себе си кълновете на бъдещите нещастия и болести.
Замислено прелиствам книжката. Поредната глава се нарича «Раждането на Бхишма».
Преди много, много години в Индия царувал един велик цар на име Шантану. Когато бащата умира, на трона трябва да се възкачи големият син. Но братът на Шантану се отказал да поеме властта, защото си бил поставил по-високи цели. Отрешението от света, отшелничеството, търсенето на Бога в себе си били по-важни за него. И така Шантану станал цар. Той още от детинство притежавал невероятни способности, които другите нямали. Можел да се докосне до човек на всякаква възраст и той веднага се превръщал в силен и енергичен юноша. Цар Шантану бил много красив, благочестив и трудолюбив човек. Любимото му развлечение бил ловът на елени.
Веднъж, докато търсел дивеч, той излязъл на брега на Ганг и там видял девойка с ослепителна красота. Шантану толкова бил поразен от съвършенството ѝ, че се спуснал към нея и възкликнал:
– Кажи ми коя си ти, откъде си? Макар и да не искам да знам. Омъжи се за мен! Аз съм цар, аз ще ти дам всичко, за което мечтаеш.
Прекрасната девойка Ганга-деви попитала:
– Сигурен ли си ти, че ще можеш да изпълниш всичко, за което те помоля?
– Да, всичко ще направя, красотата ти ме покори.
– Добре, ще се омъжа за теб, но само при едно условие: каквото и да правя, няма да ми пречиш. Каквото и да говоря, няма да ме спираш. Никога!
– Няма да ти преча, само стани моя жена. Наистина си въплътената красота.
Те се оженили и били щастливи. И ето че им се родило първото дете, момченце. Царят бил щастлив, че родът му се продължава. Но майката взела на ръце сина си, отнесла го на великия Ганг и го удавила. Царят мълчал. И те отново живели задружно и щастливо. Любимата на царя забременяла втори път и царят пак се надявал на син, и пак се родил син. Майката пак го взела, отнесла го на реката Ганг и го хвърлила във водата. Така им се родили седем деца и жената на царя хвърляла всяко новородено в реката. Царят помнел, че всяка дума на недоволство или всяко действие, пречещо на намерението на любимата, означава той да я загуби. Такова било условието ѝ. Любовта му към нея била безгранична и в страха си да не я изгуби, царят мълчал.
Но когато се родило осмото дете, царят не издържал:
– Как можеш да постъпваш така, нали си майка на това дете! Нима не си човек? Майката трябва да чувства любов и състрадание към децата си. Как може майката да е толкова жестока?
В отговор жената му се усмихнала:
– Ти наруши обещанието си. Повече не мога да остана с теб. Когато синът ни порасне и стане юноша, ще го доведа при теб, обещавам. А сега трябва да се погрижа за него, защото само майката може да се грижи за младенеца.
Тя изпълнила обещанието си. Осмия син го нарекли Бхишма, той е несравнимият герой на «Махабхарата». Майката на Бхишма била богинята Ганга, приела човешки облик. Осемте деца, които родила, били осемте васу – безсмъртни, които обидили мъдреца Васищха. Той ги прокълнал, затова те трябвало да се родят хора и да живеят на Земята. Васу склонили Ганга да слезе на Земята, да стане тяхна майка и да ги удави веднага след раждането, за да може земният им живот да е от кратък по-кратък. Васищха се съгласил с това условие за всички с изключение на последния васу. Той най-много се бил провинил пред Васищха и за наказание трябвало да преживее на Земята дълъг живот. Раждането в човешки облик за Бхишма било следствие от проклятието, но той живял живот на велик герой, воин.
Колко красиво и точно е структурирано това произведение. За да е интересен сюжетът, са задействани и двата инстинкта. Има красота, има любов, има болка, смърт и страдания. И висш смисъл във всичко случващо се. И съвременната литература ползва същата схема – само дето на читателя вместо любов и смърт му поднасят секс и насилие. Какво да се прави, след връщането в състояние на езичество следва приближаването към първобитно-животинското.
Спомням си как на един семинар обявих тази история за едно от най-добрите лекарства срещу много болести. Информацията, кодирана в тази притча, не само дава знание за структурата на вселената, но може и да предотвратява болестите в самото им зараждане. Някой може да си каже – е, чак пък лекарство срещу бъдещите болести?
На външно ниво изглежда като фантасмагория, но ако вникнем в същността на произведението, разбираме как се развива душата и какво я лекува. Защо точно децата на цар Шантана е трябвало да загиват? Защо съдбата избрала точно него? Добродушието, религиозността, енергичността явно не биха могли да провокират подобна печална съдба. Дава се един детайл – способността му да подмладява хората.
Нека се запитаме – какво представлява остаряването? По принцип, адаптация на организма към съществуване при отслабнала енергетика. Когато вътрешната жизнена енергия падне до нулата, човек умира. Щом царят е можел да направи всеки старец млад, значи той е притежавал огромна жизнена енергия. Забележете, не външна – физическа или психична – а онази тънка вътрешна енергия, която дава живот, младост и красота.
Всъщност и самият цар бил много красив. Вероятно душата му е започнала да забравя Бог и се потопила в насладата на живота. Когато енергията стане по-важна за човека от любовта, душата му се отвръща от Бог. Библейската легенда описва този процес като превръщането на ангела в дявол.
За да бъде върнат царят към първоначалната хармония, отначало е трябвало да му се даде максимум щастие под формата на изкушение. Ослепително красива жена, неизразимата сексуална наслада, която може да дари тя, прекрасните синове, раждани от този съюз. И всичко това царят трябва да изгуби, за да усвои душата му простата истина: никакво земно щастие не може да бъде вечно. Не бива да се прекланяме пред щастието, не бива душата ни да се сраства с него. Иначе след щастието ще дойдат неизразими мъки. Смъртта на децата е по-голямо нещастие дори от собствената ни смърт. За царя условието, за да се изчисти душата му, било просто – любовта трябва да е по-важна от живота. Запазва ли любовта, независимо от смъртта на децата, душата му се изчиства.
Между другото, тук е зашифрирана информация и за задгробния свят. Много хора се питат защо душите на умрелите нищо не съобщават за онова, което става на другия свят. Явно над тази информация тегне забрана. Аз за много години съм чул само едно лаконично послание, цитирано в малък вестник. Умрелият предал следното: «Тук всичко е великолепно. Ако знаехте колко е хубаво тук, нямаше да искате да живеете на Земята».
Странно съвпадение – душите на безсмъртните васу, които пребивавали във висшите планове, разглеждали раждането на Земята като сурово наказание. Ако преведем този сюжет от «Махабхарата» на езика на европееца, безсмъртните васу ще са ангелите, които са наказани за греховете си да се родят на Земята. Излиза, че в тази кратичка история е зашифрирана информация за райските селения. Раят, всъщност, се намира в задгробния свят, по-точно – в другите светове, които са по-високи, по-значими от задгробния свят и са съзвучни с него. Оттук следва простият извод: раят на Земята не може да се построи.
Освен това, от тази притча може да се разбере и още нещо: мястото, където живеят ангелите, са другите светове. Ангели могат да станат душите на умрелите и най-вероятно чистите души на умрелите са точно такива.
Още един важен извод. Щом като човек е създаден по Божий образ и подобие, той носи в себе си Бог и дълбочинните му възможности по същността си са безгранични. Мъдрец е този, който достига истинското разбиране на света, а разбирането винаги е свързано с управление. Както съобщава квантовата механика, наблюдателят винаги въздейства върху обекта на наблюдение. Затова мъдрецът, докосвайки се до тайните на битието, се докосва и до неограничени възможности. Той може да управлява света. Тези възможности му позволяват да прониква дори в задгробния свят. С проклятието си той може да влияе на съдбата на ангелите. С други думи, истинският мъдрец става подобен на Бог.
Между другото, разбираемо е защо по-големият брат на цар Шантану се отрешил от света и станал отшелник – нали обикновено на първите деца в по-голяма степен се предават проблемите на родителите. Неслучайно в първобитните езически племена първото дете го принасяли в жертва на езическите богове. Във времената на единобожие се появила друга традиция – да дават първородния в храм или в манастир, за да се посвети на Бог и така да спасява семейството си.
И накрая, най-главното. Най-страшното престъпление е майката да убие собственото си дете. С това тя убива живота не само в настоящето, но и в бъдещето. Ако жените от някое племе или някой народ са започнали да правят това, значи на народа не му остава дълго да съществува. Програмата за унищожаване на бъдещето ще покоси всички. Но се оказва, че дори и в най-страшното престъпление е скрит висш Божествен замисъл. Ние не чувстваме Божествената логика, не я виждаме, но тя въпреки това съществува във всички събития в света около нас.
И тъй, как се формира болестта? Отначало душата изгубва личното си устремяване към Бог. Намалява потребността от съединяване с Твореца. Но тъй като всичко живо трябва да се движи към някаква цел, появява се преклонението пред външния свят в неговото висше проявление. Красотата, съвършенството, високите чувства, любимият човек – всичко това става главен смисъл на живота. Основната пътеводна светлина изчезва и светват лъжливите.
Писал съм, че преклонението пред любимия човек води до срастване на душите. Тогава най-малката обида, измяна или несъответствие на идеала предизвиква силна душевна болка. Обиждаме се, започваме да осъждаме близкия си човек. Преклонението неизбежно води до осъждане и до презрение. А когато душата ни се напълни с агресия, следствие от привързаността, светът около нас започва да се разрушава. Това е нашето спасение, което ние възприемаме като трагедия. Отначало се появяват нещастия, обиди и загуби. След това светът се разрушава не само отвън, но и отвътре. Започват болестите. Ако душата упорства в отстояването на привързаностите и агресивността си, помагат ѝ със смърт.
Едно от главните правила за здраве е умението да не се затваряме напълно в рамките на човешката логика. Да виждаме постоянното присъствие на Божествената логика във всичко. Да разбираме, че Божествената логика работи за нашето благо – но това благо на първо място е насочено към душата, а не към тялото. Нека си спомним молитвата «Отче наш» – тя започва с безусловното приемане на Божествената воля: «Да бъде Твоята воля както на небето, тъй и на земята» – казвал Иисус Христос.
В тази приказка за цар Шантану се съдържа важна информация за единството на времето. На външното, физическо ниво ние говорим за минало, настояще и бъдеще. Бъдещето още го няма, миналото вече го няма. Остава само настоящето. На тънкия план миналото, настоящето и бъдещето представляват единна субстанция. Бъдещето може да се вижда, може да се управлява и днешното ни вътрешно състояние, както и миналите ни постъпки определят какво ще стане в бъдеще с нас.
След изгубването на седмото дете царят не издържал, търпението му се изчерпало и той спасил живота на осмото. Оказва се, обаче, че и това е било предрешено. Сценарият бил написан отгоре и на външното, физическо ниво царят неотклонно го изпълнявал.
Мъдростта е способността да се постига смисълът на явленията. Да се виждат връзките, които съединяват миналото, настоящето и бъдещето. Но за да се издигнем до това ниво, трябва лично устремяване към Бог. Затова най-голямата мъдрост се зашифрирала в религиозно-философските трактати.
Рано или късно науката, като блудния син, ще се върне при майка си – религията – и тогава ще започне нов етап в познанието и развитието.