Чета книгите ви, препрочитам ги и ги следвам в живота. Огромни благодарности.

Пиша ви със следното предложение. Карикатурата върши голяма работа във възпитанието с нагледността си. Тази сутрин, вървейки през парка, видях следната картина. Един младеж се облекчава недалеч от компанията си от момичета и момчета, насядали по пейките. Наоколо им – бирени кенчета. Не знам дали са техни, или не, но в ума ми блесна следната картинка: едно голямо бирено кенче води на каишка един младеж, който пикае под дървото. Биреното кенче е доволно, в главата му – следната аналогия: кученце на повод, което се държи по същия начин.

Докато аз си вървях, той се върна при компанията си. Всичко е нормално. Всички са весели. Не можах да ги подмина просто така, приближих се, казвам им – браво на вас, ей тъй, пред всички. Тъпо прозвуча, не се бях подготвила. Резултатът е неизвестен, но надявам се следващия път все пак да се замисли. Посмяха се младежите.

Няма да е зле да се направят серия постери на подобна тематика или нещо такова. Може би някой ще се заинтересува или ще сподели опит как да намеря единомишленици...

Целият ни живот е възпитаване на себе си и на другите. Какво представлява то? На последните семинари постоянно подчертавам кое е най-важното във възпитаването на детето. На първо място – да се създават цели, към които ще се стреми човекът, навлизащ в живота.

Ако целите са правилни и мащабни, детето ще е енергично и добродушно. Ако целите са приклещени към инстинктите, детето ще е егоистично, агресивно или депресивно. Целта формира функцията. Целта формира мирогледа, който е програма за действие. Мирогледът и поведението формират характера, съдбата и здравето.

Възпитаването на детето е формирането на правилни цели. Ако смисълът на живота и висшата цел са любовта и единението с Бог, детето ще може да промени характера си, наклонностите си и привичките си. И дори да има в подсъзнанието му патологични тенденции, попаднали там от предците, има ли любов в душата, то ще може дълбочинно да се промени и да ги преодолее. Без любов няма промени, без промени няма възпитание.

Възпитаването винаги е помощ и подкрепа. Помощта може да е строга, може да е мека, но винаги трябва да е съпроводена с любов. Трябва да се разбира, че на човек му е много трудно да преодолее зависимостта си от инстинктите и да се придвижи в правилната посока, защото чувствата ни имат огромна инерция. Така че за възпитаването е нужно не само дружелюбие, но и търпение.

Ако в процеса на възпитаване на другия чувствате, че сте напълно прав, любовта си отива. Идва желанието да потиснеш другия, да го направиш като себе си. Нали който е абсолютно прав, няма за какво да се променя, той самият е критерий за истината. В този случай настъпва краят на промените и започва деспотизъм и потискане на околните.

За много хора възпитанието е монолог. А истинското възпитание винаги е диалог, взаимодействие между управляващия и подчинения. Нещо повече, и възпитаваният възпитава учителя си.

Чувал съм, че в манастирите не било прието монасите да си показват един на друг недостатъците и прегрешенията. Смята се, че това вредело на любовта към ближния. Нали любовта, от религиозна гледна точка, е само добро, комфорт и положителни емоции. Щом доброто получаваме от Бог, а злото – от дявола, любовта трябва да е безконфликтна, безропотна, мека и комфортна.

Неумението да се съединят противоположностите в душата води до спиране на развитието и тогава неусетно стигаме до крайности – отначало се опитваме да възпитаваме само добродушно, меко, безропотно, а после в нас назрява осъждане, злост и омраза. В резултат от това добродушието се превръща в нетърпимост и жестокост. Ако някой наоколо се държи хулигански, най-напред се опитваме да сдържим чувствата си и не ги показваме. А когато ни прекипи и чашата на търпението ни прелее, стигаме до крясъци, обвинения и злоба.

Външното миролюбие няма нищо общо с християнството. Миролюбието, на първо място, трябва да е вътрешно. Заповедите на Христа са насочени преди всичко към душата, а не към тялото, да не забравяме това. Не бива «светинята да се хвърля на песовете», които не разбират езика на миролюбието и добродушието. Такива хора може да се слагат на мястото им – твърдо, но с любов, не с цел да бъдат унизени, а с цел да им се помогне. Човек трудно се променя отведнъж, затова понякога може да му се помага не само с добродушие, но и със строгост.

Миналото лято ми се случи нещо интересно. С жена ми и дъщеря ми пътувахме на юг, на почивка. На испанското летище имаше дълга опашка на паспортния контрол. До нас се нареди едно момче, което оживено си говореше с приятелките и беше много остроумно. Бедата беше само в това, че всичките му приказки бяха придружавани от псувня след псувня, при което това се правеше демонстративно и явно се използваше като средство за унижаване на околните и възвеличаване на себе си. Хората наоколо се стараеха да не забелязват какво става, нали все ни учат да сме толерантни. А младежът нещо се поувлече и буквално оскърбяваше вече всички присъстващи, демонстрирайки колко е смел.

Известно време го търпях, очаквайки, че ще се наприказва и ще млъкне, но той, обратното, сякаш още повече се ежи. Разбрах, че този процес на самоунизяване вече трябва да се спре, иначе негативните ми чувства ще се превърнат в омраза. Претенцията не бива да се държи вътре, тя трябва да се изказва, но правилно, без агресия. Още повече че до мен беше дъщеря ми, а в присъствието на тринайсетгодишно момиче псувнята е особено оскърбителна.

Отидох при момчето и вежливо му казвам:

 – Престанете да псувате на майка, ако обичате. Така оскърбявате всички присъстващи.

Той мигновено реагира, махайки ми пренебрежително с ръка:

 – Какво ви пука, всички руснаци така се държат на почивка в чужбина – и сякаш нищо не е било, продължи да разговаря с момичетата си. Естествено, пак с псувни.

Аз стоях като оплют и не знаех какво да правя. След като помислих малко, разбрах, че все пак малко ми е поолекнало. Поне направих опит да спра простащината – изказах претенцията си, а това вече е начало на възпитателния процес. А че от възпитаването ми още нямаше резултат, това бяха детайли. Главното е да се посее семето, а то все някога ще поникне.

Обаче все пак псувните на майка в присъствието на детето ми трудно се издържаха. Нещо трябваше да се предприеме. Естествено, можех да отида пак при него и да повторя забележката си. Но младежът въобще не се чувстваше виновен като цяло. Щом в театъра и по телевизията постоянно се псува и това се предлага на зрителите като правдата на живота, защо младежта да не подражава на тези маниери? Разбирах, че шансът ми да убедя младежа е минимален. Да действам с юмруци пред обкръжаващите ни камери би значило големи усложнения с полицията и отнемане на визите.

Ситуацията изглеждаше безизходна, а това често води до озлобяване или униние. Има една добра приказка: «Който търси, намира». По принцип, това е леко изменената Христова фраза за вярата колкото синапено зърно. Всяка задача е решима. От всяка ситуация може да се намери изход, най-важното е да не се спира търсенето.

Решението узря неочаквано. Приближих се до младежа и незабелязано му играх един лакът здраво в ребрата. Той се същиса, опули очи, дишането му спря в първите секунди. После смаяно каза:

 – Какво правите?!

Усмихнах му се в отговор:

 – А, не обръщайте внимание, руснаците така се държат на почивка в чужбина.

Момчето още не можеше да се оправи от шока и пита:

 – Ама вие ме ударихте, защо?

 – Това е много полезно за душата ви – обясних му аз, – така повече няма да обиждате хората около вас.

 – С тая сган – младежът посочи хората около нас – само така може да се общува.

Хората около нас продължаваха да се правят, че нищо не става. «Днешната така наречана толерантност – помислих си аз – не е нищо повече от паралич на една от най-важните човешки функции, защитата на любовта и нравствеността».

 – Младежо – обърнах се към него, – не ви е провървяло с образованието.

 – Грешите – заяви той, – имам престижно висше образование.

 – Не ви е провървяло с нравственото образование – уточних аз.

Момчето замълча, а аз се дръпнах. Той спря да псува. Помислих си – колко точно демонстрира той идеологията на фашизма. Всичко това явно идваше от родителите му. Когато се въздига в абсолют инстинктът за самосъхранение, слагаш себе си в прослойката на идеалните хора, а останалите са сганта, непълноценни, които няма да получат възможност да дораснат до нивото на «господата».

Спомних си едно телевизионно предаване. Родителите на ученици от едно престижно и скъпо частно училище обясняваха защо не искали да дават децата си в масовите училища. Не можело техните деца да се смесват с «останалата сган» – така каза една от майките.

Когато страната няма идеология, когато нравствените ориентири са разрушени и култът към парите побеждава, неизбежно ще бъдат забравени и любовта, и единството. Начело ще се окаже инстинктът за самосъхранение, който внушава на всекиго, че той самият трябва да стане господар, а всички останали – роби. В този случай законът на силата задължително ще измести закона на любовта. А законът на силата изисква кръв, която задължително ще се появи.

Точно по такава схема живели хората много хилядолетия, затова и не преставали нескончаемите войни. Но в наше време войната е смъртоносна за всички. Втората световна война взе не само десетки милиони жертви. Нейна заслуга е и химическото оръжие, изхвърлено във водите на Балтийско море и Атлантическия океан, днешната отровена вода, безоката и без люспи треска, която сега вадят рибарите. Там е и бъдещата биологична катастрофа, която вероятно не е толкова далеч – на правителствата им се свидят парите за консервация на огромните количества отровни вещества, потопени на дъното на морето.

В днешно време една световна война няма да остави на никого шансове за оцеляване – това го разбират дори учениците. Но засега човечеството не може да се откаже от закона на силата, който здраво се е сраснал с култа към парите. Прекланянето пред инстинкта за самосъхранение винаги отдалечава от любовта и води към гибел.

За пореден път с голяма точност започваш да осъзнаваш връзката между манталитета, мирогледа на човек и понятия като религия, култура, политика, икономика и други сфери от човешкия живот. В наше време неправилното мислене става смъртоносно за цялата цивилизация. Възпитанието на децата е сведено до развиване на способностите, на интелекта. Бизнес-похватите и умението да се изкарват пари отдавна са изместили нравственото образование. Религията не се справи с тази задача, а за науката любовта, вярата и нравствеността все още са абстрактни и ненужни понятия. В резултат от това човек заживява за инстинктите си, законът на силата излиза на първи план. Възвеличаването на себе си, на своята сила и енергия става един от главните източници на удоволствие. Унижаването на другия, демонстрирането на положение, сила и власт – все езически тенденции – стават естествени за младежта.

В битовото общуване псуваме на майка, с презрение говорим за другите, в семейството всеки ден се мъчим да доказваме превъзходството си, неусетно развиваме непоносимост към чуждото мнение, а след това започват неприятностите и болестите ни.

Ако човек не следва законите на любовта, най-важна за него става нравствеността. Ако човек изгуби нравствеността, най-важен за него става законът на силата. По-долу от това е само положението на роба, когато, изгубил стремежа си към силата, човек като едно животно се хвърля към удоволствието да удовлетворява елементарните си потребности.

Скоро на електронната поща ми бяха изпратили една забележителна мисъл на Лао Дзъ: «Когато е изгубена истинската добродетел, се появява добродушието. Когато е изгубено добродушието, появява се справедливостта. Когато е изгубена справедливостта, се появява приличието. Правилата на приличието са само подобие на правдата и начало на всеки безпорядък».

Ще обясня как аз разбирам тази фраза. Любовта е висша добродетел. Именно устремяването към Бог ни дава правилно отношение към света. Когато изчезне любовта към Бог, появява се любов към околния свят, която се превръща в добродушие, понеже ѝ липсва диалектиката. Само мекота, комфортност, добродушие – това вече е постепенно изгубване на любовта. Но в добродушието все още има много любов.

Добродушието се превръща в нравственост, тоест – в справедливост. Когато отслабне нравствеността, остава моралът или приличието. Когато човек се ориентира само към външните морални постановки, той постепенно изгубва и нравствеността, и добродушието, и любовта. И тогава на мястото на любовта идва инстинктът за самосъхранение заедно с агресията, желанието да потиснеш другия, да му отнемеш всички блага, да го поробиш. Нататък се появява онова, което Лао Дзъ нарича «началото на всякакъв безпорядък»: хората заприличват на зверове. Честността, отговорността, доверието, уважението към закона постепенно изчезват и това води до разпадане както на отделните държави, така и на цивилизацията като цяло. Първобитно-племенните отношения трябва да доведат до появяването на първобитни племена – каквато е функцията, такава ще бъде и формата.

Неотдавна пак имах поредния случай, свързан с възпитанието. През есента с жена ми и с дъщеричката ми пак летяхме за кратка почивка. Огромният Боинг беше пълен с пътници, полетът щеше да е дълъг – около девет часа. Местата ни се падаха по средата на салона и като напук, на четирите седалки зад нас се настаниха четирима яки младежи. Единият точно в този ден беше рожденик, а втория май се беше оженил. Те яко си бяха пийнали още в началото на полета, а после почнаха оживено да си говорят – естествено, споменавайки майките си. Но не така, между другото, а гръмогласно и пак демонстративно. Вероятно това им доставяше удоволствие. Четирима доминиращи самци демонстрираха силата и сплотеността си.

Беше ми неудобно пред жена ми и дъщеря ми. Но не се реших веднага да им правя забележка. Когато няколко мъжкари от стадото се обединят в желанието си да подчинят околните, вероятността който ги закачи, да бъде смазан, става многократно по-голяма. Стадото живее с инстинкта за самосъхранение, нещо повече – известно е, че групата много по-трудно се променя, отколкото отделният човек.

Чаках ги да замлъкнат. Или може би някой от пътниците ще се опита да ги скастри? Тогава проблемът по-лесно ще се реши. Но целият салон безропотно слушаше псувните им, всички старателно се правеха, че не чуват. Разбрах, че е крайно време да си изкажа претенциите, иначе ще ме хване депресия.

Отначало мислено проработих най-лошия вариант –юмручен бой след забележката ми. Ясно е, че в дадената ситуация няма смисъл да разчитам на физическата си сила. Макар че за всеки случай горе-долу си подготвих схема за защита. След това си помислих, че може да се повика стюардесата и да се поиска тя да въдвори ред. Хората наоколо се боят и смирено си мълчат, но екипажът е длъжен да реагира на хулиганството. Ако се призове екипажът да си изпълнява задълженията, може да се постигне резултат, включително до непланово кацане в някое летище и арестуване на нарушителите. В края на краищата, човек може да се обърне към всички пътници в салона с предложение да се защити нравствеността.

А след това изведнъж се улових, че нямам никакво топло чувство към тези момчета. Изначално някакси недоброжелателно мисля за тях. Аз вече съм разкъсал вътрешното си единство с тях. А нали за да възпитаваш някого, трябва да му влезеш в положението. Единият от тях има рожден ден, той се радва и празнува това събитие. Вторият пък има сватба. Момчетата по принцип са добри, само дето не умеят да общуват. Щом като е невъзможно да се бием, значи, трябва да се договорим някакси. Но без да обвиняваме, без да осъждаме и да изискваме. Почна ли да изисквам, в отговор просто ще ми теглят една и на мен.

И изведнъж разбрах – трябва да се обърна с молба към тях, да ги помоля да не псуват. Ако не ме разберат, ще покажа жена си и дъщеря си и ще обясня, че оскърбяват и тях, не само мен. И освен това честно ще ги предупредя, че съм решен да защитавам семейството си от техните оскърбления, пък били те и неволни. Ако не ми обърнат внимание, тогава ще се обърна към стюардесата. А ако не потръгне и този вариант – е, тогава остава само пердах.

Обърнах се с креслото и казвам на подпийналите младежи:

 – Момчета, имам една голяма молба към вас. Псувайте се, ако обичате, по-тихо, тук има жени и деца.

Избрах формата правилно. Ако бях им казал: «Престанете да псувате!», това би било изискване на ръба на насилието, а човек не може веднага да се спре и у него се появява много силен стрес, който може да се излее като агресия. Външно би изглеждало, че аз съм завзел управлението и искам те да спрат онези действия, които на мен не ми харесват. А като ги моля да се псуват по-тихичко, свободата на действие си остава в техни ръце. Аз моля, а те да решават дали ще изпълнят молбата ми.

Реакцията на тези момчета, изненадващо, се оказа добродушна. Те пак псуваха, но много по-тихо. Разбирах, че им е нужно време, за да преминат на друг режим на общуване и затова си траех, наблюдавайки как ситуацията малко по малко се подобрява. След известно време псувните съвсем изчезнаха, даже ако някой от тях се изтървеше, другите тихичко му правеха забележка:

 – Стига си псувал, тук има жени и деца.

Що се отнася до ситуацията на летището в Испания, аз тогава всъщност изисках от момчето да спре да псува. Ако не бях изисквал, а бях помолил, едва ли щеше да се стигне до такъв сериозен конфликт. Практически е невъзможно да откажеш на убедителна молба, изказана с добродушен тон. С други думи, не трябваше да искам от младежа да престане с нещо, а да поискам от него помощ, защита – от самия него.

Ние не можем да си представим каква сила притежава словото. Просто не на всекиго му стигат уменията да запази любовта и доброжелателността си към другия, както и умението правилно да изкаже претенцията си. Дори човекът демонстративно да не иска да се променя, чутите думи ще посеят в душата му възможността за изменения. А понякога просто е необходимо човек да покаже, че не приема простащината.

Една позната ми изпрати такава «ситуация от живота». Шестгодишно момче седи с майка си в автобуса и рита с крака предната седалка. Седящата там жена се обръща и му прави забележка – на него и на майка му. Майката отвръща: «Моето дете прави, каквото поиска. Имам си принципи да не му забранявам. Детето не бива да се ограничава». Един случаен младеж до нея вади дъвката си от устата и я лепва на челото ѝ. Мамата почва да се възмущава, а той ѝ казва: «И аз като бях малък, мама всичко ми разрешаваше. И сега си правя всичко, каквото си поискам».

В крайна сметка тази ситуация илюстрира закона на живота – както се отнасяш към хората, така и те ще се отнасят към теб. Това може да се нарече закон на кармата, може да се нарече и нравствен закон. Споменава се и в Библията: «Каквото посееш, това ще пожънеш».

Който не може да удържа любовта, ще се привързва към желанията. Който е привързан към желанията, няма да може да ги сдържа. Несдържаният ще завижда, краде и граби. Който краде и граби, после ще бъде окраден и ограбен. Ти отнемаш здравето и благополучието на хората – затворът ще ти ги отнеме на теб. Ако не е затворът, ще е болестта или пък друг човек.

Отношението към нас от страна на околните съответства на вътрешното ни състояние. Ако аз вътре в себе си съм готов да открадна, ще ме окрадат, дори и външно да се държа прекрасно. Този, който краде, граби и убива външно, неизбежно ще почне да прави това и вътрешно, а след това ще се разплаща за вътрешното си състояние в следващите животи. Това вътрешно състояние, предадено на децата, ще привлича към тях крадци, измамници и грабители, а също така – нещастия и болести.

Да възпитаваме другия човек означава да му помогнем да преодолее инстинктите. Но за това ние сами трябва да се научим да сдържаме животинските си чувства и да се подчиняваме на любовта.

Правилното външно поведение не гарантира вътрешна хармония. Свикнали сме да мислим, че формата определя съдържанието. Всъщност е точно обратното – съдържанието определя формата. Моралът е резултат от нравствеността, а нравствеността е резултат от любовта. Ако човек направи своя цел любовта, той винаги ще бъде нравствен и морален. Ако целта му е моралът, човекът може да се разпада отвътре и да не забелязва това.

По принцип, колкото повече е любовта и готовността да помогнем на другия, толкова по-лесно ще възпитаваме с думи, а не със строги действия.

Спомням си 1972 година. Малкото селце Аибга недалеч от Красна поляна. Ние, група екскурзоводи от Бюрото за пътешествия и екскурзии в Сочи сме излезли на пикник в планината. Зима беше, навсякъде над един метър сняг. Седяхме всички около огъня под откритото небе, обсипано със звезди. Долу, в ждрелото, шумеше планинската река, точно пред нас се издигаха величествени планини, покрити със сняг. Около един връх се виждаше червена светлина – там май имаше метеорологична станция. Беше неповторима зимна нощ. Отначало си разказвахме разни истории, след това почнахме да си четем стихове. Тогава чух една неголяма поема, разказваше се за изкуство, за мъките на скулптора, който създава новото...

В паметта ми са се врязали тези редове:

... Занаятите ни си приличат –                                                                                                                                                                                                        Виждаш, че и с дума може всичко:                                                                                                                                   Думата е огън или меч,                                                                                                                                                            Като твърд бетон или брътвеж,                                                                                                                                                С думата си злия вразумяваш,                                                                                                                                          Другиго без дума отминаваш ...                                                                                                                        

Думите на човек могат да имат огромна мощ, но могат и да са съвсем безсилни – това зависи от вътрешното му състояние. Ако в душата на човека се засели омразата, думите му губят силата си много бързо. Колкото повече зависи от инстинктите човек, толкова по-малко значими стават думите му. Който лъже, завижда, обижда се, съжалява, обезценява думите и обещанията си. Ако думата е нужна, за да измамиш, тя губи силата си. Ако думите се превръщат в претенции, престават да им обръщат внимание.

Но ако източникът на думата е чувството любов, тя може да твори чудеса. Тогава с няколко фрази може да превъзпиташ човек, да му помогнеш да се промени.

Да си спомним Евангелието от Йоан: «В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото». Ако от думата, отразила чувството любов, е възникнала вселената, скритите възможности на думите ни са неограничени. Зависи само колко любов се крие зад тях.