ПРИЕМЕН ДЕН

23 март 2003 година. Навън е великолепен слънчев ден. Седя в офиса си и се държа за главата. Тя тежи, сякаш е от олово. Колко пъти съм се заричал - няма да приемам пациенти индивидуално. Подхождам, сякаш ще работя с цяла група,  човекът не е подготвен, а схемата си остава същата. Пациентката е болна от рак, съжалих я и реших да ѝ дам консултация. И какъв е резултатът? Закономерният - тя абсолютно нищо не разбра от онова, което ѝ казах. Сега главата ми се пръска от болка и се опитвам да си направя някои изводи.

Спомням си едно телефонно обаждане в Москва. Жената по някакъв начин беше успяла да намери телефона ми и настойчиво молеше за консултация. Дъщеря ѝ умирала от рак. Слушалката вдигна мой познат, после се обърна към мен:

- Нещо ще кажеш ли?

Чувствата не ми позволяват да отговоря. Отрицателно клатя глава. Познатият ми вдига вежди в недоумение.

- Все пак може би ще ѝ кажеш нещо, дъщеря ѝ умира.

- Няма да говоря с тази жена.

А жената продължава да ридае и да умолява през сълзи. Моят познат продължава да държи слушалката и ме гледа въпросително. И аз се предавам. Извличам информация от гласа на жената, влизайки в полето ѝ. За части от секундата всичко става ясно. Дива ненавист към мъжете. Защо, кога - това може и да не го гледам.

- Предай на тази жена - казвам, - като начало да се откаже от претенциите си към мъжете.

Той и предава думите ми. След това очите му стават кръгли и той затваря телефона.

- Знаеш ли какво ми каза?

- Досещам се - отвръщам.

- Каза: "И защо да им прощавам на тези отрепки и негодници?"

- Сега разбираш ли защо не исках да говоря с нея?

За съжаление при много хора цялата енергия отива, за да изискват, настояват, молят. Спасението е около нас, то е навсякъде. Но ние често не желаем да го вземем, ние изискваме то да ни бъде дадено, а когато ни го дадат, отхвърляме го и настояваме за нещо ново, нещо "по-ефективно".

Връщам се отново към днешното позвъняване.

- Вие идвали ли сте при мен на прием? - питам жената.

- Да, но това беше прием по телефона. Чела съм книгите ви, гледала съм касетите ви.

- Добре, слушайте ме внимателно. Ще ви кажа онова, което виждам. В полето ви виждам смъртта на две деца. Ето защо имате огромни проблеми в областта на гинекологията. Пълно неприемане на травмиращите ситуации. Дестабилизациите на материалното и духовното ниво преминавате спокойно, запазвайки любовта. Унизяването на живота, надеждите, желанията засега за вас е непреодолимо препятствие. Вие сте се отрекли от любовта към мъжа си, от когото сте получавали обиди и унижения. Отрекли сте се от него, защото не е отговарял на идеала ви, на надеждите ви. Изпитвали сте отчаяние, недоволство от съдбата и нежелание да живеете. Имате ли деца?

- Да, имам едно.

Вдигам рамене: може да дойде още едно.

- Вие не сте научили децата си да запазват любовта. За детето ви всяка криза е пагубна. То ще се отрича от любовта си и към себе си, и към другите. Затова вие боледувате. Всичко ли разбрахте?

Отговорът е мълчание. Изчаквам известно време и повтарям въпроса. Отново дълга пауза.

- Тогава какво да правя - най-накрая измънква тя, - да се моля ли?

- Вие разбирате ли поне какво означава молитва? Това не е да си изкрънкаш от Бог малко здраве. Това е устремяване към Бог и сливане с Него. Да запазиш връзката с Бог, когато се разрушават човешките връзки. Да запазиш любовта във всяка болезнена ситуация. Научете се на това, а после чрез молитва - и децата си.

- Имам рак на матката, предлагат ми химиотерапия, но аз много не ѝ вярвам.

- Химиотерапията е унизяване на живота и желанията. И ако не изпитвате страх, отчаяние и депресия по време на лечението, тя дава прекрасни резултати. Но във вашия случай, тъй като проблемите не са във вас, а в децата, ефектът по-скоро ще бъде малък.

- И аз така чувствам - отвръща жената. - Но все пак, подскажете ми какво да правя?

Сега аз на свой ред мълча. Изведнъж чувам тихия ѝ глас:

- А не бихте ли могли да кажете на мъжа ми това, което казахте на мен?

Разбирам защо ме моли за това. Тя не ме е разбрала още първия път, не ме разбира и сега. Правя усилие над себе си и се съгласявам.

- Добре, дайте му слушалката. - Чувайки гласа му, започвам да обяснявам. - Жена ви в момента не ме чува и не ме разбира. Изпълнена е със страхове и мъчителни преживявания. За да се обърнеш към Бог, трябва да отхвърлиш всичко човешко. Да забравиш съжаленията, да се отърсиш от преживяванията и емоциите, да загърбиш страха. Да приемеш всичко, което се е случило, и всичко, което тепърва може да се случи. Да се дистанцираш от своите близки, от семейството си, от себе си и от своя живот, да останеш в пълна вътрешна самота. За да се слееш с Бог, трябва да разкъсаш всички връзки, макар и за кратко. Вашата жена това не го може. Опитайте се да ѝ помогнете. Не страдайте за нейния живот, отхвърлете страховете. Недейте да се молите за здравето ѝ, за живота ѝ. Това може само да навреди. Молете се тя и децата ви да запазват любовта си към Бог, когато губят здравето и живота си. Откажете се от всичко, което ви обвързва с чувственото ниво - обидата към жените, недоволството от себе си и така нататък. Ако вие съумеете да усетите Божественото, тя ще тръгне след вас и ще успее да постигне равновесие.

Оставям слушалката. Главата ми се пръска от болка, а в душата ми е пусто. Оказва се, че трябва да умееш не само да оказваш помощ, но и да я приемаш. Не бива да се помага на онзи, който не е готов. Помощта за такива хора трябва да е минимална. Иначе заради техните проблеми ще плащам аз. Не мога да се отърва от навика си да давам на човека всичко, което аз самият знам. Трябва да се дава на човека толкова, колкото може да приеме. Трябваше да ѝ кажа: вие сте се отказвали от любовта, потискали сте я. Не сте научили детето си да обича. Преживейте отново живота си, учете се сама и научете и него. От Бог не бива да се отказваме никога. На каквото и ниво да се разкъсва връзката със света, с живота, с човешкото щастие, връзката с Бог трябва да съществува непрекъснато.

Продължавам да се държа за главата, докато се вглеждам в обления от слънчева светлина двор, в мръсните локви, леда, топящия се сняг. В този момент идва помощничката ми.

- Една жена моли за прием, момчето ѝ има раково образувание, невробластом, между бъбрека и черния дроб.

- Името на жената? - питам. Тя ми го казва.

Виждам в полето на тази жена смъртта на детето ѝ. Виновникът - майката. Зависимостта от най-висшите нива на желанията е огромна. Непоправима идеалистка. Постоянно критикува хората и околния свят.

- Предайте на пациентката - казвам, все така загледан през прозореца, - нека се откаже да осъжда хората. Всички хора са деца. Всички ние се препъваме, падаме и се учим да ходим. За да запазим любовта, трябва да се научим да обичаме несъвършеното. Всичко останало - когато дойде на приема ми.